ЧЕРНО И ДЕСЕТ

30 март - 12 април 2011

ТАНЯ АНГЕЛОВА

Изложбата е вдъхновена от поемата на Хулио Кортасар "Черно и десет".

"От много години без да подозирам повода около създаването ù аз черпя вдъхновение за реализирането на серия от работи, носещи същото заглавие, за да запълня пропастта между емоция и разум, между несъзнателно и съзнателно", казва художничката.

Таня Ангелова е завършила Националната художествена академия в класа на проф. Греди Асса през 1997 г. Тя е една от основателките на арт група "Мравките" през 1994 г. От 10 години живее в Париж. Работи в областта на живописта, вътрешния дизайн, декорацията и киното във Франция, България, Испания и Германия. В творчеството си се вдъхновява от желанието за трансформация, противопоставяне и смесване на материали и материали... Съшива платното, за да подсили своето лично присъствие, личен и емоционален жест.

{ "Черно и десет"

Първо:
Започва с това, че не е. Че е не. Черен е хаосът. Черно е също небитието.

Второ:
Ражда се яснотата, петелът ù избухва в небето. Перчат се суетните ù цветове. Но черното се слива като първородено. Всяка светлина във въглена потъва, в базалта.

Трето:
За да ги отпратят още по-силно. Към деня, би казал Гойя.

Четвърто:
Коридори в кръв, в паметта черното изкатерва думата, то е яростната буря на омразата и ревността. Отело, Блекмур, Черен Мавър, завинаги, за синкавия Яго.

Пето:
Дълбинен мащаб, дълбоководна риба на произхода. Връщане към какво начало? Река на ада потекла срещу слънцето и огледалата му, предел за всякакви промени. Последен монумент на превръщенията, дума на тишината.

Шесто:
Нощният му палат: сънят, спуска се клепачът, копринена гилотина над пауна на деня. За да останат единствено подобията. Да разстилат чергилата си от мораво, пурпурно, ръждиво, харем на черното семе на сънищата.

Седмо:
Харесва му като че ли да го изглеждат, да го разнасят с шпатола, да го разстилат върху плоски повърхности, както тук правим сега. Обича изглежда да бъде трамплин, от който да отскачат цветовете, техен мълчалив подиум. До черното всичко е повече, всичко е по-малко когато го няма.

Осмо:
Ти се предаваш на метаморфозите, които една влюбена ръка извършва. В теб изпълва се в ритми, със синкопи ставаш шахматна дъска. Часовник-луна, стена с отворени бойници срещу това, което непрестанно дебне от другата страна. Машина за броене на цифри, извън цифрите със звездомер и карта на никого непосветени земи, вкаменен океан върху който се хлъзга рибата на погледа.

Девет:
Черен кон на кошмарите, секира на жертвоприно- шение, мастило на писаната дума, бял дроб на този, който рисува. Сериграфия на нощта, черно и десет: ролетка на смъртта, която си играе живеейки.

Десет и последно:
Сянката ти очаква зад всяка светлина. }

Хулио Кортасар, 1983